Луксозно издание на „Луна и грош“ на Моъм
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ЛУНА И ГРОШ
от Съмърсет Моъм
Обем 240 стр.
Цена 23,37 лева
ISBN 9789542624868
Превод Каталина Събева
Твърда подвързия
На 9 септември излиза „ Луна и грош “ от Съмърсет Моъм
Литературна класика, въодушевена от живота и гения на Пол Гоген
За Клуб Класика
Нито една домашна библиотека не е цялостна, в случай че в нея липсват книгите, издържали инспекцията на времето. Това са творбите, трансформирали се в класика. Всяко потомство ги преоткрива, с цел да им направи нов прочит. Да им вдъхне нов живот. Подбраните заглавия от Клуб Класика са освен любопитни и четивни, само че се оказват и изненадващо съвременни.
За създателя
Уилям Съмърсет Моъм (1874 – 1965) e британски публицист и драматург, чието творчество оставя дълбоки следи в актуалната литература. Сред най-известните му произведения са „ Души в окови “, „ Луна и грош “, „ Цветният воал “, „ Острието на бръснача “ и други Съмърсет Моъм се подрежда и измежду най-големите майстори на описа. Творчеството му се отличава с натурализъм, психическа меродавност и многопластовост.
За книгата
В „ Луна и грош “ Съмърсет Моъм споделя историята на Чарлс Стрикланд, богат брокер от Лондон, който напуща брачната половинка и децата си, с цел да стане художник. Той е уверен, че би трябвало да рисува, макар че в никакъв случай не го е правил. Вдъхновен от личността на Пол Гоген, Моъм разказва живота и душевността на един същински актьор, който, захласнат от изкуството, е подготвен да пожертва всичко: кариерата си, брачната половинка си, децата си, удобството си, даже живота си. Книгата не е романизирана биография на Гоген, а един запаметяващ се роман за силата на изкуството, за душата на актьора. Чарлс Стрикланд е спорен облик и човешките недостатъци не са му непознати. Той не е нито изключително интелигентен, нито доста забавен. Понякога е недодялан или напряко нечовечен, само че има едно несравнимо качество –величието на гения! Дали това е задоволително?
Откъс
Трябва да призная, че когато се срещнах с Чарлс Стрикланд, не забелязах нито за момент нещо неизмеримо в него. Днес обаче малко на брой са тези, които ще отрекат, че той бе популярен. Тук не става дума за величието на преуспелия политик или прославения боец. То е отличителна линия по-скоро на заеманото състояние, в сравнение с самия човек, и всяка смяна в събитията го свежда до напълно незабележими размери. Твърде постоянно излиза, че един свален министър-председател не е бил нищо повече от пищен оратор, а генералът, останал без войска – безопасен пазарен воин. Величието на Чарлс Стрикланд бе същинско. Може и да не харесвате творбите му, само че надали ще можете да му откажете да ги почетете с интереса си. Той тревожи и превзема. Мина времето, когато му се присмиваха, и към този момент не е симптом на екстравагантност да го защитаваш, нито на перверзност да го величаеш. Недостатъците му се одобряват като неизбежно допълнение към неговите достолепия. Би могло още да се спори за мястото му в изкуството – възхвалите на феновете му са евентуално по този начин изменчиви, както и пренебрежението на неговите хулители, само че едно не ще предстои в никакъв случай на подозрение и то е, че той бе талантлив. За мен най-интересното нещо в изкуството е личността на твореца; в случай че тя е неповторима, податлив съм да простя хиляди дефекти. Предполагам, че Веласкес е бил по-добър художник от Ел Греко, само че традицията охлажда възторга ни от него, до момента в който критянинът, сетивен и драматичен, принася тайнството на душата си като една непрекъсната жертва. Всеки човек на изкуството – художник, стихотворец или музикант, със своето творчество, възвишено или красиво, задоволява естетическите ни потребности; но това по своята примитивност се приближава до половия инстинкт, тъй като художникът непроменяемо ни сервира един още по-голям подарък – самия себе си. Проникването в неговата загадка крие нещо от очарованието на детективския разказ. Това е една мистерия, която дели с вселената достолепието да няма отговор. И най-незначителните произведения на Стрикланд разкриват една персона странна, комплицирана и изтерзана, и тъкмо това не разрешава даже и на тези, които не харесват картините му, да останат безразлични към тях; тъкмо това разпали подобен бездънен интерес към неговия живот и личността му.
Едва четири години след гибелта на Стрикланд Морис Юре написа онази публикация в Mercure de France, която избави незнайния художник от давност и прокара дирята, поета от повече или по-малко правилни на създателя почитатели. Дълго време във Франция никой различен критик не се бе радвал на подобен безспорен престиж — изказванията на Юре сграбчиха публиката; на пръв взор те изглеждаха екстравагантни, но по-късно оценката му се удостовери. И в този момент славата на Чарлс Стрикланд твърдо се крепи на тези редове, които написа Морис Юре. Изгревът на тази популярност е едно от най-романтичните феномени в историята на изкуството. Ала аз считам да се занимавам с творчеството на Стрикланд единствено дотолкоз, доколкото то визира личността му. Все отново не мога да се съглася с художниците, които пренебрежително настояват, че фенът не разбирал нищо от живопис и най-добре можел да изрази своята респект към творбите им посредством безмълвие и чекова брошура. Нелепо подвеждане, съгласно което изкуството е единствено поминък, разбираем само за своя майстор; не – изкуството е израз на възприятие, а възприятието приказва на език, понятен за всички. Ще призная обаче, че критикът, който няма на практика знания за техниката, рядко може да оцени същинската художествена стойност на едно произведение. А моето незнание във връзка с рисуването е извънредно. За благополучие не се постанова да поемам сходен риск, защото приятелят ми Едуард Легат, кадърен публицист и удивителен художник, е разгледал изчерпателно делото на Чарлс Стрикланд в една дребна книга, възхитителен пример на жанр, какъвто в Англия не владеят така добре, както във Франция.
В фамозната си публикация Морис Юре направи кратко ревю на живота на Стрикланд, задоволително добре премерено, с цел да изостри интереса на любознателните, В своята безкористна пристрастеност към изкуството той откровено желаеше да насочи интереса на отдадените към един извънредно автентичен талант; само че като добър публицист той знаеше, че „ жаждата за сензации “ ще му помогне да реализира по-лесно своята цел. И когато хора, общували със Стрикланд в предишното – всякакви писатели, познавали го от Лондон, художници, срещали го в монмартърските кафенета, — откриха с изненада, че са имали работа не с един от многочислените неуспели художници, а с същински талант, във френските и американските списания започнаха да се появяват една след друга публикации: ту мемоари на един, ту възхвали на различен, които способстваха за известността на художника и подхранваха любознанието на публиката, без да го задоволят до дъно. Темата бе плодородна и усърдният Вайтбрехт-Ротхолц в своята внушителна монография съумя да показа незабравим лист от имена на експерти, писали за Стрикланд.
Склонността към основаване на легенди е надълбоко присъща на индивида. Той ненаситно се вкопчва във всички изненадващи или загадъчни събития от живота на тези, които са изпъкнали по някакъв метод над своето обграждане, и си сътворява легенда, в която по-късно самичък фанатично стартира да има вяра. Това не е нищо друго с изключение на протеста на романтизма против баналното в живота. Събитията в тази легенда се трансформират в най-сигурния паспорт на героя за величие. Ироничният мъдрец размишлява с усмивка, че сър Уолтър Рали е по-дълбоко запечатан в паметта на човечеството с това, че е постлал заплаща си, с цел да мине по него кралица Елизабет I, в сравнение с с това, че е наложил името на Англия в неоткрити до тогава земи, Чарлс Стрикланд водеше затворен живот. Той си печелеше повече врагове, в сравнение с другари. Ето за какво тези, които пишеха за него, трябваше да добавят оскъдните си мемоари с живо въображение, а явно в дребното, което се знае за този човек, има задоволително храна за сантиментални писания; в живота му са се случвали доста странни и ужасни неща, в самия него се таеше нещо свирепо, а ориста му бе покъртителна. Мина време и се появи легенда, и то толкоз обстоятелствена, че мъдрият историк би се поколебал да я оспори.
п редставя
ЛУНА И ГРОШ
от Съмърсет Моъм
Обем 240 стр.
Цена 23,37 лева
ISBN 9789542624868
Превод Каталина Събева
Твърда подвързия
На 9 септември излиза „ Луна и грош “ от Съмърсет Моъм
Литературна класика, въодушевена от живота и гения на Пол Гоген
За Клуб Класика
Нито една домашна библиотека не е цялостна, в случай че в нея липсват книгите, издържали инспекцията на времето. Това са творбите, трансформирали се в класика. Всяко потомство ги преоткрива, с цел да им направи нов прочит. Да им вдъхне нов живот. Подбраните заглавия от Клуб Класика са освен любопитни и четивни, само че се оказват и изненадващо съвременни.
За създателя
Уилям Съмърсет Моъм (1874 – 1965) e британски публицист и драматург, чието творчество оставя дълбоки следи в актуалната литература. Сред най-известните му произведения са „ Души в окови “, „ Луна и грош “, „ Цветният воал “, „ Острието на бръснача “ и други Съмърсет Моъм се подрежда и измежду най-големите майстори на описа. Творчеството му се отличава с натурализъм, психическа меродавност и многопластовост.
За книгата
В „ Луна и грош “ Съмърсет Моъм споделя историята на Чарлс Стрикланд, богат брокер от Лондон, който напуща брачната половинка и децата си, с цел да стане художник. Той е уверен, че би трябвало да рисува, макар че в никакъв случай не го е правил. Вдъхновен от личността на Пол Гоген, Моъм разказва живота и душевността на един същински актьор, който, захласнат от изкуството, е подготвен да пожертва всичко: кариерата си, брачната половинка си, децата си, удобството си, даже живота си. Книгата не е романизирана биография на Гоген, а един запаметяващ се роман за силата на изкуството, за душата на актьора. Чарлс Стрикланд е спорен облик и човешките недостатъци не са му непознати. Той не е нито изключително интелигентен, нито доста забавен. Понякога е недодялан или напряко нечовечен, само че има едно несравнимо качество –величието на гения! Дали това е задоволително?
Откъс
Трябва да призная, че когато се срещнах с Чарлс Стрикланд, не забелязах нито за момент нещо неизмеримо в него. Днес обаче малко на брой са тези, които ще отрекат, че той бе популярен. Тук не става дума за величието на преуспелия политик или прославения боец. То е отличителна линия по-скоро на заеманото състояние, в сравнение с самия човек, и всяка смяна в събитията го свежда до напълно незабележими размери. Твърде постоянно излиза, че един свален министър-председател не е бил нищо повече от пищен оратор, а генералът, останал без войска – безопасен пазарен воин. Величието на Чарлс Стрикланд бе същинско. Може и да не харесвате творбите му, само че надали ще можете да му откажете да ги почетете с интереса си. Той тревожи и превзема. Мина времето, когато му се присмиваха, и към този момент не е симптом на екстравагантност да го защитаваш, нито на перверзност да го величаеш. Недостатъците му се одобряват като неизбежно допълнение към неговите достолепия. Би могло още да се спори за мястото му в изкуството – възхвалите на феновете му са евентуално по този начин изменчиви, както и пренебрежението на неговите хулители, само че едно не ще предстои в никакъв случай на подозрение и то е, че той бе талантлив. За мен най-интересното нещо в изкуството е личността на твореца; в случай че тя е неповторима, податлив съм да простя хиляди дефекти. Предполагам, че Веласкес е бил по-добър художник от Ел Греко, само че традицията охлажда възторга ни от него, до момента в който критянинът, сетивен и драматичен, принася тайнството на душата си като една непрекъсната жертва. Всеки човек на изкуството – художник, стихотворец или музикант, със своето творчество, възвишено или красиво, задоволява естетическите ни потребности; но това по своята примитивност се приближава до половия инстинкт, тъй като художникът непроменяемо ни сервира един още по-голям подарък – самия себе си. Проникването в неговата загадка крие нещо от очарованието на детективския разказ. Това е една мистерия, която дели с вселената достолепието да няма отговор. И най-незначителните произведения на Стрикланд разкриват една персона странна, комплицирана и изтерзана, и тъкмо това не разрешава даже и на тези, които не харесват картините му, да останат безразлични към тях; тъкмо това разпали подобен бездънен интерес към неговия живот и личността му.
Едва четири години след гибелта на Стрикланд Морис Юре написа онази публикация в Mercure de France, която избави незнайния художник от давност и прокара дирята, поета от повече или по-малко правилни на създателя почитатели. Дълго време във Франция никой различен критик не се бе радвал на подобен безспорен престиж — изказванията на Юре сграбчиха публиката; на пръв взор те изглеждаха екстравагантни, но по-късно оценката му се удостовери. И в този момент славата на Чарлс Стрикланд твърдо се крепи на тези редове, които написа Морис Юре. Изгревът на тази популярност е едно от най-романтичните феномени в историята на изкуството. Ала аз считам да се занимавам с творчеството на Стрикланд единствено дотолкоз, доколкото то визира личността му. Все отново не мога да се съглася с художниците, които пренебрежително настояват, че фенът не разбирал нищо от живопис и най-добре можел да изрази своята респект към творбите им посредством безмълвие и чекова брошура. Нелепо подвеждане, съгласно което изкуството е единствено поминък, разбираем само за своя майстор; не – изкуството е израз на възприятие, а възприятието приказва на език, понятен за всички. Ще призная обаче, че критикът, който няма на практика знания за техниката, рядко може да оцени същинската художествена стойност на едно произведение. А моето незнание във връзка с рисуването е извънредно. За благополучие не се постанова да поемам сходен риск, защото приятелят ми Едуард Легат, кадърен публицист и удивителен художник, е разгледал изчерпателно делото на Чарлс Стрикланд в една дребна книга, възхитителен пример на жанр, какъвто в Англия не владеят така добре, както във Франция.
В фамозната си публикация Морис Юре направи кратко ревю на живота на Стрикланд, задоволително добре премерено, с цел да изостри интереса на любознателните, В своята безкористна пристрастеност към изкуството той откровено желаеше да насочи интереса на отдадените към един извънредно автентичен талант; само че като добър публицист той знаеше, че „ жаждата за сензации “ ще му помогне да реализира по-лесно своята цел. И когато хора, общували със Стрикланд в предишното – всякакви писатели, познавали го от Лондон, художници, срещали го в монмартърските кафенета, — откриха с изненада, че са имали работа не с един от многочислените неуспели художници, а с същински талант, във френските и американските списания започнаха да се появяват една след друга публикации: ту мемоари на един, ту възхвали на различен, които способстваха за известността на художника и подхранваха любознанието на публиката, без да го задоволят до дъно. Темата бе плодородна и усърдният Вайтбрехт-Ротхолц в своята внушителна монография съумя да показа незабравим лист от имена на експерти, писали за Стрикланд.
Склонността към основаване на легенди е надълбоко присъща на индивида. Той ненаситно се вкопчва във всички изненадващи или загадъчни събития от живота на тези, които са изпъкнали по някакъв метод над своето обграждане, и си сътворява легенда, в която по-късно самичък фанатично стартира да има вяра. Това не е нищо друго с изключение на протеста на романтизма против баналното в живота. Събитията в тази легенда се трансформират в най-сигурния паспорт на героя за величие. Ироничният мъдрец размишлява с усмивка, че сър Уолтър Рали е по-дълбоко запечатан в паметта на човечеството с това, че е постлал заплаща си, с цел да мине по него кралица Елизабет I, в сравнение с с това, че е наложил името на Англия в неоткрити до тогава земи, Чарлс Стрикланд водеше затворен живот. Той си печелеше повече врагове, в сравнение с другари. Ето за какво тези, които пишеха за него, трябваше да добавят оскъдните си мемоари с живо въображение, а явно в дребното, което се знае за този човек, има задоволително храна за сантиментални писания; в живота му са се случвали доста странни и ужасни неща, в самия него се таеше нещо свирепо, а ориста му бе покъртителна. Мина време и се появи легенда, и то толкоз обстоятелствена, че мъдрият историк би се поколебал да я оспори.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ